Ретро: Труман Капоти - Емоциите ме карат да губя контрол върху писането
31 Март 2012
Труман Капоти е едно от най-големите имена в американската литература, автор на романите „Други гласове, други стаи", „Закуска в Тифани", „Арфата на тревите", много разкази и киносценарии, документалната история „Хладнокръвно" - първообраз на жанра „истински престъпления". Това сигурно ви е известно, но едва ли знаете, че в детските си години писателят се сприятелява с Харпър Лий, която по-късно го използва като прототип за образа на Дил в романа си „Да убиеш присмехулник". Или пък че е бил смятан от учителите си за бавно развиващ се... Интервюто с Капоти е от 1957 г., една година преди публикуването на неговия най-емблематичен роман „Закуска в „Тифани". Според критиците дори и да не беше написал нищо друго, Капоти би се наредил сред най-големите имена в световната литература.
stand.bg
Кога започна да пишеш?
Бях на 10 или 11 години и живеех близо до Мобил, Алабама. Всяка събота трябваше да ходя на зъболекар в града и се включих в клуб Sunshine, организиран от местния вестник Mobile Press Register. В него имаше страница за деца с конкурси за писане и оцветяване, а всяка събота имаше следобедно парти с безплатни напитки - Nehi и Coca-Cola. Наградата в конкурса за разказ беше пони или може би куче, забравил съм, но го исках адски много. Бях забелязал, че в поведението на съседите ми в последно време има нещо гнило и написах роман-а-клеф (буквално от фр. „роман с ключ" - история, смесваща реални и художествени елементи - бел.ред.) с името „Old Mr. Busybody", с който участвах в конкурса. Първата част беше публикувана още в неделя под истинското ми име Труман Стрекфус Пърсънс. Но някой внезапно осъзна, че представям местен скандал като художествена измислица и втората част никога не излезе. Разбира се, не спечелих нищо.
Тогава беше ли сигурен, че искаш да станеш писател?
Осъзнавах, че искам да стана писател, но не бях сигурен, докато не навърших 15 години. Тогава започнах нескромно да изпращам разкази до списания и литературни издания. Никой писател не забравя първия път, когато го публикуват. Един прекрасен ден, когато бях на 17, със сутрешната поща получих първото, второто и третото си одобрение. И мога да ти кажа, че да ти се завие свят от вълнение не е просто фраза.
Какво пишеше в началото?
Разкази. И моите най-неотклонни амбиции все още се въртят около тази художествена форма. Когато я приемеш насериозно, кратката история е най-трудната и дисциплинирана форма в прозата, която съществува. Контролът и техниката, които притежавам, дължа изцяло на този жанр.
Какво имаш предвид под контрол?
Имам предвид един стилистичен и емоционален контрол на автора над материала. Аз вярвам, че една история може да бъде напълно унищожена от погрешен ритъм в изречение например, или пък грешка при параграфирането, дори в пунктуацията. Хенри Джеймс е маестрото на точката и запетаята. Хемингуей е първокласен в оформянето на своите параграфи. А Вирджиния Улф никога не е писала зле звучащо изречение. Не твърдя, че успешно практикувам това, което проповядвам. Опитвам се, това е всичко.
Как се постига тази техника на разказа?
Всяка кратка история има своите технически проблеми, не може да се генерализира като в математиката. Да откриеш правилната форма на своя разказ означава да осъзнаеш кой е най-естественият начин да разкажеш историята. Тестът дали един писател е успял да предусети естествената форма на историята си е следният: след като си прочел историята, можеш ли да си я представиш по друг начин или може би тя кара въображението ти да мълчи и изглежда завършена и абсолютна? Портокалът е завършен, портокалът е нещо, което е направено от природата точно такова, каквото трябва да е.
А по какъв начин можеш да подобриш техниката си?
Единственият начин, който аз познавам, е работата. Писането има свои собствени закони - на перспективата, на светлината и на сянката, също като изобразителното изкуство или музиката. Ако си се родил научен, прекрасно. Ако не, просто трябва да научиш тези закони и след това да ги преподредиш, за да пасват на личността ти. Дори Джойс, нашият най-краен бунтар в това отношение, е изключителен майстор. Той успява да напише „Одисей" само защото вече е написал „Дъблинчани" (сборник с разкази от Джеймс Джойс - бел.ред.) Прекалено много писатели подценяват разказите и се отнасят към тях като към упражнение за раздвижване на пръстите. Е, те със сигурност раздвижват само собствените си пръсти.
Имаше ли подкрепа в началото и ако да, от кого?
Боже мой! Опасявам се, че с този въпрос, без да искаш, се въвлече в истинска сага. Отговорът е много „не"-та и тук-таме „да". Прекарах по-голямата част от детството си на село, сред хора, които нямат никакво отношение към културата. В дългосрочен план това не беше нещо лошо, защото ме направи достатъчно силен да плувам срещу течението. Наистина, в някои области развих мускули на истинска баракуда, особено в изкуството да се справям с враговете си, също толкова необходимо като изкуството да цениш приятелите си.
Но да се върнем на въпроса. Съвсем естествено в онова общество ме смятаха за ексцентричен, което беше разбираемо, и глупав, което ме побъркваше. Мразех училището или по-скоро всички училища, защото непрекъснато ги сменях. И година след година ме късаха по най-простите предмети, просто така - от омраза и отегчение. Бягах от училище поне два пъти седмично, непрекъснато бягах и от вкъщи. Веднъж с една приятелка, която живееше отсреща, избягахме заедно. Тя беше доста по-голяма от мен и по-късно стана известна... защото уби шестима души и беше екзекутирана на електрическия стол в затвора Синг-Синг. Дори написаха книга за нея, наричаха я Убийцата на самотни сърца. Ето, пак се разсеях. Така... сигурно съм бил на 12 години, когато директорът на училището, в което учех тогава, се обади на родителите ми и им каза, че според него и според целия колектив аз съм изоставащ в развитието си. По негово мнение най-хуманно би било да ме изпратят в специално училище за недоразвити деца. Независимо как са се почувствали родителите ми тогава, за да докажат, че не съм изоставащ, те ме пратиха в психиатрична изследователска клиника в някакъв университет на изток, за да изследват коефициента ми на интелигентност. Това ми достави неимоверно удоволствие, защото според науката аз бях гений. Не знам кой беше по-ужасен: бившите ми учители, които отказваха да повярват, или семейството ми, което не искаше да повярва. Те просто се надяваха да им кажат, че съм нормално момче. Ха-ха! Но аз бях изключително доволен - оглеждах се в огледалото и си се представях до Флобер или Мопасан, или Менсфийлд, Пруст, Чехов, Улф.
Започнах да пиша със страшна сериозност, умът ми беше възбуден цяла нощ, всяка нощ. Мисля, че не спах истински в продължение на няколко години. Не и преди да открия, че уискито ми действа отпускащо. Бях малък, на 15 години, за да си го купувам сам, но имах някои много услужливи по-големи приятели. Скоро събрах цял куфар, пълен с алкохол, криех го в килера. Пиех главно в късния следобед; след това си оправях дъха с бонбони Sen Sen и отивах на вечеря, а държанието ми и изцъклените очи постепенно станаха причина за всеобщ ужас. Един от роднините ми казваше: „Наистина, ако не го познавах, щях да се закълна, че е мъртво пиян." Разбира се, тази малка комедия завърши с разкритие и малко бедствие, мина много, много време, преди да докосна пак алкохол.
Пак се отклоних. Ти ме попита за подкрепата. Първият човек, който наистина ми помогна - странно, но беше учител. Катрин Ууд ми преподаваше по английски в гимназията и подкрепяше амбициите ми по всякакъв начин, за което винаги ще съм й благодарен. По-късно, след като ме публикуваха за първи път, имах цялата подкрепа, която човек може да иска. Най-вече от Маргарита Смит, художествен редактор на Mademoiselle, Мари Луиз Асуел от Harper's Bazaar и Робърт Линскот от Random House. Трябва да си истински ненаситник, за да не се задоволиш с късмета, който имах аз в началото на кариерата си.
Каква беше подкрепата на тези трима редактори, които спомена? Просто купуваха творбите ти или предлагаха и конструктивна критика?
Не мога да си представя нещо по-окуражаващо от това някой да купува произведенията ти. Никога не пиша нещо, за което никой не би платил, за мен е физически невъзможно да напиша нещо такова. Но те, наред с други, бяха много щедри и със съветите си.
Харесваш ли нещата, които си писал много отдавна толкова, колкото тези, които пишеш сега?
Да. Например миналото лято прочетох романа си „Други гласове, други стаи" за първи път, след като беше издаден преди 8 години (тогава Капоти е само на 23 години - бел.ред.)И сякаш четях нещо, написано от непознат. Истината е, че аз се чувствам като непознат на тази книга; човекът, който я е написал, има толкова малко общо с човека, който съм сега. Нашите умове, нашите вътрешни температури са напълно различни. Въпреки известната несръчност книгата е удивително напрегната, истински волтаж. Радвам се, че съм успял да напиша книгата тогава, защото иначе никога нямаше да бъде написана. Харесвам и „Арфата на тревите", както и някои от разказите ми, но не и „Мириам". Предпочитам „Children on Their Birthdays" и „Shut a Final Door" , а и някои други, особено една история, която не беше забелязана от повечето хора - „Master Misery" от моята колекция „Дървото на нощта".
Творбите ти изглеждат крайно лични, така ли е?
Мисля, че моят художествен метод е до голяма степен отчужден от емоционалността, защото тя ме кара да губя контрол върху писането си. Трябва да изразходя напълно всякаква емоция преди да се почувствам достатъчно безпристрастен, за да започна да анализирам и да представям някаква история. Според мен това е едно от най-важните неща за постигане на автентична техника на писане. Ако моите творби изглеждат лични, то е защото са плод на най-личното и разкриващо нещо за един артист - неговото въображение.
Как успяваш да изразходиш емоцията си преди да започнеш да пишеш? Въпрос на време ли е или има и други фактори?
Не смятам, че е просто въпрос на време. Представи си, че цяла седмица ядеш само ябълки. Със сигурност ще изразходваш апетита си за ябълки и без съмнение ще знаеш какъв е вкусът им. Когато започна да пиша една история, вече не трябва да изпитвам глад за нея, но трябва да имам дълбоко разбиране за вкуса й. Спомням си, че четох някъде как Дикенс, докато пише, се залива от смях на собствения си хумор и плаче с глас, когато някой от героите му умре. Моята теория е, че един писател трябва да познава остроумието си и да изтрие сълзите си много преди да се опита да провокира подобни реакции в своя читател. С други думи вярвам, че истинската дълбочина и сила в изкуството се постига с целенасочена, ясна и чиста мисъл.
В каква атмосфера и състояние си написал най-добрите си творби - в спокоен момент от живота си или може би пишеш по-добре под влияние на емоционален стрес?
Имам чувството, че никога не съм имал спокоен момент в живота си, като изключим когато вземам Nembutal от време на време (сънотворно и успокоително, което в миналото се употребява широко в САЩ, а сега се използва само във ветеринарната медицина. Лекарството е част от смъртоносните коктейли, които убиват Мерилин Монро и Джуди Гарланд през 60-те години - бел. ред.) Като се замисля, прекарах две години в една много романтична къща, разположена на върха на една планина в Сицилия. Този период от живота ми може да се нарече спокоен. Само Бог знае колко беше тихо. Там написах „The Grass Harp". Но трябва да призная, че стресът и притискащите срокове се отразяват добре на писането ми.
BgTimes.Net
31 Март 2012
Труман Капоти е едно от най-големите имена в американската литература, автор на романите „Други гласове, други стаи", „Закуска в Тифани", „Арфата на тревите", много разкази и киносценарии, документалната история „Хладнокръвно" - първообраз на жанра „истински престъпления". Това сигурно ви е известно, но едва ли знаете, че в детските си години писателят се сприятелява с Харпър Лий, която по-късно го използва като прототип за образа на Дил в романа си „Да убиеш присмехулник". Или пък че е бил смятан от учителите си за бавно развиващ се... Интервюто с Капоти е от 1957 г., една година преди публикуването на неговия най-емблематичен роман „Закуска в „Тифани". Според критиците дори и да не беше написал нищо друго, Капоти би се наредил сред най-големите имена в световната литература.
stand.bg
Кога започна да пишеш?
Бях на 10 или 11 години и живеех близо до Мобил, Алабама. Всяка събота трябваше да ходя на зъболекар в града и се включих в клуб Sunshine, организиран от местния вестник Mobile Press Register. В него имаше страница за деца с конкурси за писане и оцветяване, а всяка събота имаше следобедно парти с безплатни напитки - Nehi и Coca-Cola. Наградата в конкурса за разказ беше пони или може би куче, забравил съм, но го исках адски много. Бях забелязал, че в поведението на съседите ми в последно време има нещо гнило и написах роман-а-клеф (буквално от фр. „роман с ключ" - история, смесваща реални и художествени елементи - бел.ред.) с името „Old Mr. Busybody", с който участвах в конкурса. Първата част беше публикувана още в неделя под истинското ми име Труман Стрекфус Пърсънс. Но някой внезапно осъзна, че представям местен скандал като художествена измислица и втората част никога не излезе. Разбира се, не спечелих нищо.
Тогава беше ли сигурен, че искаш да станеш писател?
Осъзнавах, че искам да стана писател, но не бях сигурен, докато не навърших 15 години. Тогава започнах нескромно да изпращам разкази до списания и литературни издания. Никой писател не забравя първия път, когато го публикуват. Един прекрасен ден, когато бях на 17, със сутрешната поща получих първото, второто и третото си одобрение. И мога да ти кажа, че да ти се завие свят от вълнение не е просто фраза.
Какво пишеше в началото?
Разкази. И моите най-неотклонни амбиции все още се въртят около тази художествена форма. Когато я приемеш насериозно, кратката история е най-трудната и дисциплинирана форма в прозата, която съществува. Контролът и техниката, които притежавам, дължа изцяло на този жанр.
Какво имаш предвид под контрол?
Имам предвид един стилистичен и емоционален контрол на автора над материала. Аз вярвам, че една история може да бъде напълно унищожена от погрешен ритъм в изречение например, или пък грешка при параграфирането, дори в пунктуацията. Хенри Джеймс е маестрото на точката и запетаята. Хемингуей е първокласен в оформянето на своите параграфи. А Вирджиния Улф никога не е писала зле звучащо изречение. Не твърдя, че успешно практикувам това, което проповядвам. Опитвам се, това е всичко.
Как се постига тази техника на разказа?
Всяка кратка история има своите технически проблеми, не може да се генерализира като в математиката. Да откриеш правилната форма на своя разказ означава да осъзнаеш кой е най-естественият начин да разкажеш историята. Тестът дали един писател е успял да предусети естествената форма на историята си е следният: след като си прочел историята, можеш ли да си я представиш по друг начин или може би тя кара въображението ти да мълчи и изглежда завършена и абсолютна? Портокалът е завършен, портокалът е нещо, което е направено от природата точно такова, каквото трябва да е.
А по какъв начин можеш да подобриш техниката си?
Единственият начин, който аз познавам, е работата. Писането има свои собствени закони - на перспективата, на светлината и на сянката, също като изобразителното изкуство или музиката. Ако си се родил научен, прекрасно. Ако не, просто трябва да научиш тези закони и след това да ги преподредиш, за да пасват на личността ти. Дори Джойс, нашият най-краен бунтар в това отношение, е изключителен майстор. Той успява да напише „Одисей" само защото вече е написал „Дъблинчани" (сборник с разкази от Джеймс Джойс - бел.ред.) Прекалено много писатели подценяват разказите и се отнасят към тях като към упражнение за раздвижване на пръстите. Е, те със сигурност раздвижват само собствените си пръсти.
Имаше ли подкрепа в началото и ако да, от кого?
Боже мой! Опасявам се, че с този въпрос, без да искаш, се въвлече в истинска сага. Отговорът е много „не"-та и тук-таме „да". Прекарах по-голямата част от детството си на село, сред хора, които нямат никакво отношение към културата. В дългосрочен план това не беше нещо лошо, защото ме направи достатъчно силен да плувам срещу течението. Наистина, в някои области развих мускули на истинска баракуда, особено в изкуството да се справям с враговете си, също толкова необходимо като изкуството да цениш приятелите си.
Но да се върнем на въпроса. Съвсем естествено в онова общество ме смятаха за ексцентричен, което беше разбираемо, и глупав, което ме побъркваше. Мразех училището или по-скоро всички училища, защото непрекъснато ги сменях. И година след година ме късаха по най-простите предмети, просто така - от омраза и отегчение. Бягах от училище поне два пъти седмично, непрекъснато бягах и от вкъщи. Веднъж с една приятелка, която живееше отсреща, избягахме заедно. Тя беше доста по-голяма от мен и по-късно стана известна... защото уби шестима души и беше екзекутирана на електрическия стол в затвора Синг-Синг. Дори написаха книга за нея, наричаха я Убийцата на самотни сърца. Ето, пак се разсеях. Така... сигурно съм бил на 12 години, когато директорът на училището, в което учех тогава, се обади на родителите ми и им каза, че според него и според целия колектив аз съм изоставащ в развитието си. По негово мнение най-хуманно би било да ме изпратят в специално училище за недоразвити деца. Независимо как са се почувствали родителите ми тогава, за да докажат, че не съм изоставащ, те ме пратиха в психиатрична изследователска клиника в някакъв университет на изток, за да изследват коефициента ми на интелигентност. Това ми достави неимоверно удоволствие, защото според науката аз бях гений. Не знам кой беше по-ужасен: бившите ми учители, които отказваха да повярват, или семейството ми, което не искаше да повярва. Те просто се надяваха да им кажат, че съм нормално момче. Ха-ха! Но аз бях изключително доволен - оглеждах се в огледалото и си се представях до Флобер или Мопасан, или Менсфийлд, Пруст, Чехов, Улф.
Започнах да пиша със страшна сериозност, умът ми беше възбуден цяла нощ, всяка нощ. Мисля, че не спах истински в продължение на няколко години. Не и преди да открия, че уискито ми действа отпускащо. Бях малък, на 15 години, за да си го купувам сам, но имах някои много услужливи по-големи приятели. Скоро събрах цял куфар, пълен с алкохол, криех го в килера. Пиех главно в късния следобед; след това си оправях дъха с бонбони Sen Sen и отивах на вечеря, а държанието ми и изцъклените очи постепенно станаха причина за всеобщ ужас. Един от роднините ми казваше: „Наистина, ако не го познавах, щях да се закълна, че е мъртво пиян." Разбира се, тази малка комедия завърши с разкритие и малко бедствие, мина много, много време, преди да докосна пак алкохол.
Пак се отклоних. Ти ме попита за подкрепата. Първият човек, който наистина ми помогна - странно, но беше учител. Катрин Ууд ми преподаваше по английски в гимназията и подкрепяше амбициите ми по всякакъв начин, за което винаги ще съм й благодарен. По-късно, след като ме публикуваха за първи път, имах цялата подкрепа, която човек може да иска. Най-вече от Маргарита Смит, художествен редактор на Mademoiselle, Мари Луиз Асуел от Harper's Bazaar и Робърт Линскот от Random House. Трябва да си истински ненаситник, за да не се задоволиш с късмета, който имах аз в началото на кариерата си.
Каква беше подкрепата на тези трима редактори, които спомена? Просто купуваха творбите ти или предлагаха и конструктивна критика?
Не мога да си представя нещо по-окуражаващо от това някой да купува произведенията ти. Никога не пиша нещо, за което никой не би платил, за мен е физически невъзможно да напиша нещо такова. Но те, наред с други, бяха много щедри и със съветите си.
Харесваш ли нещата, които си писал много отдавна толкова, колкото тези, които пишеш сега?
Да. Например миналото лято прочетох романа си „Други гласове, други стаи" за първи път, след като беше издаден преди 8 години (тогава Капоти е само на 23 години - бел.ред.)И сякаш четях нещо, написано от непознат. Истината е, че аз се чувствам като непознат на тази книга; човекът, който я е написал, има толкова малко общо с човека, който съм сега. Нашите умове, нашите вътрешни температури са напълно различни. Въпреки известната несръчност книгата е удивително напрегната, истински волтаж. Радвам се, че съм успял да напиша книгата тогава, защото иначе никога нямаше да бъде написана. Харесвам и „Арфата на тревите", както и някои от разказите ми, но не и „Мириам". Предпочитам „Children on Their Birthdays" и „Shut a Final Door" , а и някои други, особено една история, която не беше забелязана от повечето хора - „Master Misery" от моята колекция „Дървото на нощта".
Творбите ти изглеждат крайно лични, така ли е?
Мисля, че моят художествен метод е до голяма степен отчужден от емоционалността, защото тя ме кара да губя контрол върху писането си. Трябва да изразходя напълно всякаква емоция преди да се почувствам достатъчно безпристрастен, за да започна да анализирам и да представям някаква история. Според мен това е едно от най-важните неща за постигане на автентична техника на писане. Ако моите творби изглеждат лични, то е защото са плод на най-личното и разкриващо нещо за един артист - неговото въображение.
Как успяваш да изразходиш емоцията си преди да започнеш да пишеш? Въпрос на време ли е или има и други фактори?
Не смятам, че е просто въпрос на време. Представи си, че цяла седмица ядеш само ябълки. Със сигурност ще изразходваш апетита си за ябълки и без съмнение ще знаеш какъв е вкусът им. Когато започна да пиша една история, вече не трябва да изпитвам глад за нея, но трябва да имам дълбоко разбиране за вкуса й. Спомням си, че четох някъде как Дикенс, докато пише, се залива от смях на собствения си хумор и плаче с глас, когато някой от героите му умре. Моята теория е, че един писател трябва да познава остроумието си и да изтрие сълзите си много преди да се опита да провокира подобни реакции в своя читател. С други думи вярвам, че истинската дълбочина и сила в изкуството се постига с целенасочена, ясна и чиста мисъл.
В каква атмосфера и състояние си написал най-добрите си творби - в спокоен момент от живота си или може би пишеш по-добре под влияние на емоционален стрес?
Имам чувството, че никога не съм имал спокоен момент в живота си, като изключим когато вземам Nembutal от време на време (сънотворно и успокоително, което в миналото се употребява широко в САЩ, а сега се използва само във ветеринарната медицина. Лекарството е част от смъртоносните коктейли, които убиват Мерилин Монро и Джуди Гарланд през 60-те години - бел. ред.) Като се замисля, прекарах две години в една много романтична къща, разположена на върха на една планина в Сицилия. Този период от живота ми може да се нарече спокоен. Само Бог знае колко беше тихо. Там написах „The Grass Harp". Но трябва да призная, че стресът и притискащите срокове се отразяват добре на писането ми.
BgTimes.Net