Горчивата сладка победа на левицата във Франция
2012
“На втория тур от президентските избори във Франция е възможно да се случат чудеса, а резултатите от първия тур показаха, че на Никола Саркози ще му е нужно чудо”, пише в. “Гардиън”. За да получи шанс за победа над социалистическия си съперник тази неделя (6 май), досегашният президент трябваше да го изпревари на първия тур. Защото общият брой гласове за победените десни кандидати на първия тур при всички случаи щеше да е по-малък от гласовете за Франсоа Оланд. Дори Саркози да беше извоювал първото място с около 30% от гласовете, пак щеше да му е трудно. В такъв случай щяха да са му нужни гласовете на осем от всеки десет избиратели на крайнодясната Марин льо Пен и шест от всеки десет избиратели на центриста Франсоа Байру, за да получи шанс да задържи президентския пост. Досега няма избран за втори мандат президент, класирал се втори на първия тур.
Но нека пресметнем какво всъщност получи Саркози. Класирането на второ място с около 27% от гласовете издига отчайващи пречки в борбата за допълнителните гласове на избиратели от крайната десница и центъра. С почти 29% Оланд не само победи на първия тур, но и се понесе на гребена на лявата вълна. Ако съберем резултатите на основните леви кандидати, се оказва, че левицата събира над 42% от гласовете и за първи път постига подобно нещо от 1988 година. И отляво, и отдясно посланието на тези избори е, че на Франция й е дошло до гуша от нейния президент.
Тъй като е в позицията на загубил национален референдум за своето лидерство, Саркози ще трябва да води кампания, наситена с хули и лични нападки срещу липсата на лидерски опит на социалистическия победител Франсоа Оланд, за да обърне вота, мотивиран от лично неодобрение срещу него. Той започна да прави точно това на последните митинги преди първия тур, представяйки се за закрилника, от който Франция се нуждае във време на криза. Избирателите не му повярваха и затова ще му е трудно да придаде привлекателност на износената си политическа марка. Саркози ще се опита да го стори в телевизионните дебати точно преди втория тур. Съветниците на Оланд изобщо не се притесняват от това. Колкото по-агресивно се държи, толкова по-зле ще се представи Саркози като президент.
Но въодушевлението на левицата, че след 17 дълги години тя е на една ръка разстояние от президентството, бе охладено от изумителния успех на Марин льо Пен. С близо 18% от гласовете тя постигна най-добрия резултат за крайнодесния Национален фронт. Така тя успя да превърне партията, смятана за екстремистка и рядко получаваща достъп до националните медии, в популистка и републиканска. Нейният успех обаче не е успех за Саркози. Сега тя иска да “конвертира” този изборен успех в значимо присъствие във френското Национално събрание. Гласуване за губещ президент, за човека на вчерашния ден – едва ли ще е в интерес на партията й.
Нейният успех е поражение за мъжа, прославил се в кампанията – Жан-Люк Меланшон. Той не постигна най-важната си цел – да отнеме гласовете на работническата класа за крайната десница и да измести Марин льо Пен от третото място.
Възходът на крайната десница нанесе удар на десницата и разби центристкия вот за Франсоа Байру, който дори не постигна резултат от двуцифрено число, но наред с това той ще обедини крайната левица. Левият фронт ще има интерес да прикани избирателите си да подкрепят Оланд с аргумента, че работата няма да е свършена, докато Саркози не бъде изхвърлен от властта. Същата логика важи и за повечето от центристките гласоподаватели на Байру.
Тези избори бяха нещо повече от лично поражение за президент, от когото на французите им е писнало. Те бяха избори за социална справедливост и отговорност за банковата криза, както и търсене на алтернатива след десетилетия на икономически ограничения. Но посланието по този въпрос все още е двусмислено. Вотът в подкрепа на Брюксел е два пъти по-голям от този на евроскептиците и това е единственото, на което може да се радва германската канцлерка Ангела Меркел. Франция иска Европа да смени курса, но не иска провал на европейския проект.
Как Франция е възприемана от живеещите в нея чужденци
“Щедра стара демокрация, отворена, но изкушена от капсулиране под натиска на кризата – Франция в очите на живеещите в нея чужденци се е превърнала в неспокойна страна, чиято мечта за равенство твърде често се разбива в реалността”, пише Агенция Франс прес.
“Във Франция има интелектуално богатство и политическа стабилност, които я правят голяма демокрация. За предпочитане е пред държавните преврати на всеки 5-10 години”, обобщава Джавал Соу, 35-годишен студент по философия от Мавритания, който завършва в Сорбоната докторската си дисертация на тема “Същността на човека”. Веднъж му се наложило да рови по кофите за боклук, за да се нахрани. Той вижда у французите повече тревожност и напрежение, отколкото при пристигането си преди 9 години. В страна, където безработицата рязко е скочила и вече обхваща над 4 млн. души, се е наложило усещането, че “човек днес може да има работа, а утре да няма”.
За мнозина антиимигрантските изказвания, които понякога се чуваха в кампанията за президентските избори, съдържат омраза, която те изобщо не усещат във всекидневието си и не са типични за познатата им Франция.
“Франция е страна, в която можеш да говориш, без да се озърташ през рамо. Животът е тежък, трябва да се бориш. Но именно тук децата ни ще могат да направят избор какъв да е животът им”, отсича 35-годишният марокански продавач на зеленчуци Ахмед, баща на три деца, всичките родени в Париж.
Обаче според 45-годишната Саломе Анаба, камерунска детегледачка в детска градина, френската мечта за по-голямо обществено равенство не е удържала обещанията си. “Свобода, равенство, братство е лишен от съдържание лозунг. Той важи за малцината богаташи, но не и за останалите хора. Това общество е несправедливо – при еднакви дипломи обикновен чернокож от предградията е с по-малки шансове да намери работа от обикновен бял парижанин”, казва тя.
Дошлият от Румъния Тудор Вайдяну е зъболекар в Париж. Той продължава да възприема Франция като земя на добри възможности.
“Все пак на белите им е по-лесно”, отсича мавританският студент. “Франция не е расистка страна. Има обаче проблем с представителността на малцинствата. В основата си Франция е многообразна и космополитна. На върха обаче това многообразие не се вижда”, допълва той.
Според доктор Фоад Саберан това е големият контраст на Франция, който му е направил впечатление още при пристигането му през 1961 година – “тя е и страната на свободата, и на Виктор Юго, и затъналата в Алжирската война колониална държава”.
"Заман" / BgTimes.Net
2012
“На втория тур от президентските избори във Франция е възможно да се случат чудеса, а резултатите от първия тур показаха, че на Никола Саркози ще му е нужно чудо”, пише в. “Гардиън”. За да получи шанс за победа над социалистическия си съперник тази неделя (6 май), досегашният президент трябваше да го изпревари на първия тур. Защото общият брой гласове за победените десни кандидати на първия тур при всички случаи щеше да е по-малък от гласовете за Франсоа Оланд. Дори Саркози да беше извоювал първото място с около 30% от гласовете, пак щеше да му е трудно. В такъв случай щяха да са му нужни гласовете на осем от всеки десет избиратели на крайнодясната Марин льо Пен и шест от всеки десет избиратели на центриста Франсоа Байру, за да получи шанс да задържи президентския пост. Досега няма избран за втори мандат президент, класирал се втори на първия тур.
Но нека пресметнем какво всъщност получи Саркози. Класирането на второ място с около 27% от гласовете издига отчайващи пречки в борбата за допълнителните гласове на избиратели от крайната десница и центъра. С почти 29% Оланд не само победи на първия тур, но и се понесе на гребена на лявата вълна. Ако съберем резултатите на основните леви кандидати, се оказва, че левицата събира над 42% от гласовете и за първи път постига подобно нещо от 1988 година. И отляво, и отдясно посланието на тези избори е, че на Франция й е дошло до гуша от нейния президент.
Тъй като е в позицията на загубил национален референдум за своето лидерство, Саркози ще трябва да води кампания, наситена с хули и лични нападки срещу липсата на лидерски опит на социалистическия победител Франсоа Оланд, за да обърне вота, мотивиран от лично неодобрение срещу него. Той започна да прави точно това на последните митинги преди първия тур, представяйки се за закрилника, от който Франция се нуждае във време на криза. Избирателите не му повярваха и затова ще му е трудно да придаде привлекателност на износената си политическа марка. Саркози ще се опита да го стори в телевизионните дебати точно преди втория тур. Съветниците на Оланд изобщо не се притесняват от това. Колкото по-агресивно се държи, толкова по-зле ще се представи Саркози като президент.
Но въодушевлението на левицата, че след 17 дълги години тя е на една ръка разстояние от президентството, бе охладено от изумителния успех на Марин льо Пен. С близо 18% от гласовете тя постигна най-добрия резултат за крайнодесния Национален фронт. Така тя успя да превърне партията, смятана за екстремистка и рядко получаваща достъп до националните медии, в популистка и републиканска. Нейният успех обаче не е успех за Саркози. Сега тя иска да “конвертира” този изборен успех в значимо присъствие във френското Национално събрание. Гласуване за губещ президент, за човека на вчерашния ден – едва ли ще е в интерес на партията й.
Нейният успех е поражение за мъжа, прославил се в кампанията – Жан-Люк Меланшон. Той не постигна най-важната си цел – да отнеме гласовете на работническата класа за крайната десница и да измести Марин льо Пен от третото място.
Възходът на крайната десница нанесе удар на десницата и разби центристкия вот за Франсоа Байру, който дори не постигна резултат от двуцифрено число, но наред с това той ще обедини крайната левица. Левият фронт ще има интерес да прикани избирателите си да подкрепят Оланд с аргумента, че работата няма да е свършена, докато Саркози не бъде изхвърлен от властта. Същата логика важи и за повечето от центристките гласоподаватели на Байру.
Тези избори бяха нещо повече от лично поражение за президент, от когото на французите им е писнало. Те бяха избори за социална справедливост и отговорност за банковата криза, както и търсене на алтернатива след десетилетия на икономически ограничения. Но посланието по този въпрос все още е двусмислено. Вотът в подкрепа на Брюксел е два пъти по-голям от този на евроскептиците и това е единственото, на което може да се радва германската канцлерка Ангела Меркел. Франция иска Европа да смени курса, но не иска провал на европейския проект.
Как Франция е възприемана от живеещите в нея чужденци
“Щедра стара демокрация, отворена, но изкушена от капсулиране под натиска на кризата – Франция в очите на живеещите в нея чужденци се е превърнала в неспокойна страна, чиято мечта за равенство твърде често се разбива в реалността”, пише Агенция Франс прес.
“Във Франция има интелектуално богатство и политическа стабилност, които я правят голяма демокрация. За предпочитане е пред държавните преврати на всеки 5-10 години”, обобщава Джавал Соу, 35-годишен студент по философия от Мавритания, който завършва в Сорбоната докторската си дисертация на тема “Същността на човека”. Веднъж му се наложило да рови по кофите за боклук, за да се нахрани. Той вижда у французите повече тревожност и напрежение, отколкото при пристигането си преди 9 години. В страна, където безработицата рязко е скочила и вече обхваща над 4 млн. души, се е наложило усещането, че “човек днес може да има работа, а утре да няма”.
За мнозина антиимигрантските изказвания, които понякога се чуваха в кампанията за президентските избори, съдържат омраза, която те изобщо не усещат във всекидневието си и не са типични за познатата им Франция.
“Франция е страна, в която можеш да говориш, без да се озърташ през рамо. Животът е тежък, трябва да се бориш. Но именно тук децата ни ще могат да направят избор какъв да е животът им”, отсича 35-годишният марокански продавач на зеленчуци Ахмед, баща на три деца, всичките родени в Париж.
Обаче според 45-годишната Саломе Анаба, камерунска детегледачка в детска градина, френската мечта за по-голямо обществено равенство не е удържала обещанията си. “Свобода, равенство, братство е лишен от съдържание лозунг. Той важи за малцината богаташи, но не и за останалите хора. Това общество е несправедливо – при еднакви дипломи обикновен чернокож от предградията е с по-малки шансове да намери работа от обикновен бял парижанин”, казва тя.
Дошлият от Румъния Тудор Вайдяну е зъболекар в Париж. Той продължава да възприема Франция като земя на добри възможности.
“Все пак на белите им е по-лесно”, отсича мавританският студент. “Франция не е расистка страна. Има обаче проблем с представителността на малцинствата. В основата си Франция е многообразна и космополитна. На върха обаче това многообразие не се вижда”, допълва той.
Според доктор Фоад Саберан това е големият контраст на Франция, който му е направил впечатление още при пристигането му през 1961 година – “тя е и страната на свободата, и на Виктор Юго, и затъналата в Алжирската война колониална държава”.
"Заман" / BgTimes.Net