Написано от Георги Александров
Четвъртък, 23 Февруари 2012
Слугинажът и надупването на силните на деня ще е най-доходният и сигурен начин да се храниш като журналист.
Докато свърши прането на „едни” пари
След като и в Европа разбраха, че у нас медиите са контролирани и не изразяват обществените настроения, а личните интереси на собствениците си, се пръкна поредното недоразумение наречено Български медиен съюз. Събралите се за учредяването лица са до болка познати, техните „заслуги” за днешното незавидно положение на свободата на словото - безспорни, а ако за довеждането на журналистиката ни до окаяното й състояние се даваха медали, въпросните "лица" щяха да са първите лауреати. Всъщност, някои от тях бяха вече отличени от президента Първанов с ордени, но това е друга тема.
Какъв е смисълът на новото отроче на Тошев, Батков, Пеевски и компания? Първо е откритото деклариране на формалното разделение между така наречените „издатели”. От една страна са гореизброените, от друга – новите медийни герои - Любо Пъпката и Оги Доги. Някъде по средата се движат наследниците на Иво Прокопиев или самият той, ако се вярва на една от хипотезите за неговото оттегляне от сцената. Трагичното е, че причина за това разделение не е отношението към управлението, към състоянието на страната, или професионалното разбиране за това как да се отрази най-точно и реално ставащото у нас, а това кой да се сложи по добре на силните на деня. И съответно да получи по-голям пай от баницата. Друг смисъл на новото сдружение е да се легитимират участниците в него като важни играчи на медийния ни пазар пред обществото и властта. Доколко са важни, може да се съди от състоянието на издаваните от тях вестници. Тиражите в делничните дни на флагманите на тази медийна сбирщина – „Преса”, „Стандарт” и „Монитор” възлизат на около 90 хиляди броя общо. Според хора от разпространителския бизнес реално бракът /непродадените и върнати вестници/ на трите издания е между 20 и 60%. Това означава, че продажбите и абонаментът общо на трите вестника през седмицата са средно под 50 хиляди броя дневно. За сравнение – жълтият „Уикенд” се печата в 220 000 тираж, подобни са и тиражите на пенсионерските вестници. Истината за тиражите лъсва особено ясно в неделните издания на трите вестника, когато се печата най-близо до реалната реализация - общата цифра тогава е 47 000 броя. Да сложим минималният брак от 20% и получаваме трийсетина хиляди броя – съответно по около 17 000 хиляди за „Преса” и „Стандарт” и за „Монитор” около 5 хиляди. Умножете това по цената, извадете процента на разпространителите и стойността на хартията и печата и ще видите, че няма как вестниците да се издържат с продажби. Погледнете рекламите по страниците им и ще се убедите, че и те не могат да им вържат бюджета. Възниква естествения въпрос – откъде идват парите или субсидиите им? Кой в условията на пазарна икономика може да си позволи да работи на загуба? Ако някой мисли, че Тошев, Батков и Пеевски дават собствени средства за изданията си, значи не познава българските реалности. Остава да помислим дали прането на пари все още е актуално у нас и ако да - докога ще е така. Открит е и въпросът за собствеността на някои от изданията. Кой притежава „Класа”, чия е групата Икономедия след Прокопиев, кой е истинският собственик на групата „Монитор”, с какви точно пари бе купена ВАЦ-овата група? Защо знаем кои вестници са на Берлускони и на Мърдок, а не сме наясно с техните български еквиваленти? Да не би нещо незаконно да се прави в пресата и затова те да не искат да са на светло или просто не могат да обяснят откъде имат парите?
За трагичното състояние на родната журналистика говори и фактът, че в страната на практика няма специализирани икономически вестници. Сливането на „Пари” и „Дневник” доведе до отроче "Дейли" с тираж около 5000, от който я се продават 2 хиляди, я не. Замислената като икономически "биг бос" „Класа” пък е с 2800 броя. ”Капитал” печата около 12-13 хиляди, но продава под 10 хиляди, дори и след ерата „Прокопиев”. Това е показател за състоянието на икономиката ни, за нивото на бизнеса ни и за начините за правене на пари в България.
Много важна за съюзените „издатели” се очаква да е и една следваща стъпка – учредяването на награди за „журналистически” постижения. Дали ще се казват "Чернозризец Храбър" или "Дочоолу- Гочоолу", няма значение. Наградените също са известни – Мадам В. и придворните журналисти на Бозукова със сигурност ще окупират първите места вероятно на ротационен принцип. И така година след година, както беше при предишния съюз на издателите. Някой да си спомня наградените от него през годините?
Сега няколко думи за личностите в новия съюз и зад него. Те определено се делят на две категории - господари и слуги. Хората, които дават пари и използват тези медии за собствения си бизнес, независимо дали той се казва пране на пари или политически ПР за силните на деня, са представени от Батков. Той е свикнал от години да е лице на подобни мероприятия, още откакто се появи като адвокат на руско-израелския милионер Чорни. Другите Баткови колеги предпочитат банковата тайна, или като Красимир Гергов да се вижда само сянката им. Слугите също са видни отвсякъде – Тошев и Пеевски добре осребряват служенето си, същият случай е и Запрянов. Но ако Пеевски влезе с гръм и трясък в тази си роля, заедно с майка си преди няколко години, то Тошев и Запрянов са далеч по-отдавна и по-рафинирани, обичат да се правят на независими, макар че винаги са разчитали на щедри спонсори и покровители, за да издават. Въпросите за това как бе присвоен „Труд” навремето и колко пари е налял и защо петролен бос в списанието на Запрянов за десетина години и до днес остават без отговор. Същото може да се каже и за „реформатора” Блъсков, който се присламчи към новоучредения съюз и чиято „Република” крета с тираж между 4 и 5 хиляди и продажби от около 2 хиляди броя. Човекът, който въведе уличния просташки език в печатните медии, създаде и продаде две пресгрупи, знае много за първоначалното натрупване на капитали в този бранш още от началото на прехода, които вероятно никога няма да разкаже. Но днес е в миманса дори на медийния слугинаж. Онова, което обединява слугинажа е огромното им тщеславие, любовта им към управляващите и парите. Затова се заобикалят основно с подобни на тях, които от сутрин до вечер им пеят „Осанна” и им внушават, че са велики журналисти и медийни императори.
В България няма печатни медии, които да защитават обществения интерес, няма журналисти, които да могат да публикуват свой материал, без да е в духа на редакционната политика, прокарвана твърдо от главни редактори и издатели. Дори да е сензация, която може да свали министър. Унизителното положение на хората, останали в редакциите е видно с просто око, но само ако си отвън. Колегията в днешния си вид се състои от две категории - едните - „приближени на императора”, са постоянно присъствие около мастити фигури като Тошев, Бозукова, Блъсков и Запрянов и техни верни хранени хора, другите са нови лица, които усвояват принципите на една сбъркана и изцяло подчинена на интересите на господарите професия. Ако чакате от този състав на редакциите разследвания, критични материали или изнасяне на известните на обществото „кирливи ризи” на управляващи и бизнесмени, ще останете разочаровани. Освен в контролирани и одобрени свише материали, удобни по някакъв начин на силните на деня.
Остава ни да видим докога у нас слугинажът и надупването на силните на деня ще е най-доходният и сигурен начин да си осигуриш препитанието като журналист и кога ще свърши прането на пари чрез печатните медии. Прогнозите обаче не са никак оптимистични и приличат на тези за глобалното затопляне – процесът е необратим, но катастрофата може да се случи както след две-три години, така и в следващото хилядолетие. Само че в нашия случай това изцяло зависи от гражданското общество и неговото пробуждане. Което прави хилядолетието съвсем реален срок за промяна на родната журналистика.
http://www.forumat-bg.com / BgTimes.Net
Четвъртък, 23 Февруари 2012
Слугинажът и надупването на силните на деня ще е най-доходният и сигурен начин да се храниш като журналист.
Докато свърши прането на „едни” пари
След като и в Европа разбраха, че у нас медиите са контролирани и не изразяват обществените настроения, а личните интереси на собствениците си, се пръкна поредното недоразумение наречено Български медиен съюз. Събралите се за учредяването лица са до болка познати, техните „заслуги” за днешното незавидно положение на свободата на словото - безспорни, а ако за довеждането на журналистиката ни до окаяното й състояние се даваха медали, въпросните "лица" щяха да са първите лауреати. Всъщност, някои от тях бяха вече отличени от президента Първанов с ордени, но това е друга тема.
Какъв е смисълът на новото отроче на Тошев, Батков, Пеевски и компания? Първо е откритото деклариране на формалното разделение между така наречените „издатели”. От една страна са гореизброените, от друга – новите медийни герои - Любо Пъпката и Оги Доги. Някъде по средата се движат наследниците на Иво Прокопиев или самият той, ако се вярва на една от хипотезите за неговото оттегляне от сцената. Трагичното е, че причина за това разделение не е отношението към управлението, към състоянието на страната, или професионалното разбиране за това как да се отрази най-точно и реално ставащото у нас, а това кой да се сложи по добре на силните на деня. И съответно да получи по-голям пай от баницата. Друг смисъл на новото сдружение е да се легитимират участниците в него като важни играчи на медийния ни пазар пред обществото и властта. Доколко са важни, може да се съди от състоянието на издаваните от тях вестници. Тиражите в делничните дни на флагманите на тази медийна сбирщина – „Преса”, „Стандарт” и „Монитор” възлизат на около 90 хиляди броя общо. Според хора от разпространителския бизнес реално бракът /непродадените и върнати вестници/ на трите издания е между 20 и 60%. Това означава, че продажбите и абонаментът общо на трите вестника през седмицата са средно под 50 хиляди броя дневно. За сравнение – жълтият „Уикенд” се печата в 220 000 тираж, подобни са и тиражите на пенсионерските вестници. Истината за тиражите лъсва особено ясно в неделните издания на трите вестника, когато се печата най-близо до реалната реализация - общата цифра тогава е 47 000 броя. Да сложим минималният брак от 20% и получаваме трийсетина хиляди броя – съответно по около 17 000 хиляди за „Преса” и „Стандарт” и за „Монитор” около 5 хиляди. Умножете това по цената, извадете процента на разпространителите и стойността на хартията и печата и ще видите, че няма как вестниците да се издържат с продажби. Погледнете рекламите по страниците им и ще се убедите, че и те не могат да им вържат бюджета. Възниква естествения въпрос – откъде идват парите или субсидиите им? Кой в условията на пазарна икономика може да си позволи да работи на загуба? Ако някой мисли, че Тошев, Батков и Пеевски дават собствени средства за изданията си, значи не познава българските реалности. Остава да помислим дали прането на пари все още е актуално у нас и ако да - докога ще е така. Открит е и въпросът за собствеността на някои от изданията. Кой притежава „Класа”, чия е групата Икономедия след Прокопиев, кой е истинският собственик на групата „Монитор”, с какви точно пари бе купена ВАЦ-овата група? Защо знаем кои вестници са на Берлускони и на Мърдок, а не сме наясно с техните български еквиваленти? Да не би нещо незаконно да се прави в пресата и затова те да не искат да са на светло или просто не могат да обяснят откъде имат парите?
За трагичното състояние на родната журналистика говори и фактът, че в страната на практика няма специализирани икономически вестници. Сливането на „Пари” и „Дневник” доведе до отроче "Дейли" с тираж около 5000, от който я се продават 2 хиляди, я не. Замислената като икономически "биг бос" „Класа” пък е с 2800 броя. ”Капитал” печата около 12-13 хиляди, но продава под 10 хиляди, дори и след ерата „Прокопиев”. Това е показател за състоянието на икономиката ни, за нивото на бизнеса ни и за начините за правене на пари в България.
Много важна за съюзените „издатели” се очаква да е и една следваща стъпка – учредяването на награди за „журналистически” постижения. Дали ще се казват "Чернозризец Храбър" или "Дочоолу- Гочоолу", няма значение. Наградените също са известни – Мадам В. и придворните журналисти на Бозукова със сигурност ще окупират първите места вероятно на ротационен принцип. И така година след година, както беше при предишния съюз на издателите. Някой да си спомня наградените от него през годините?
Сега няколко думи за личностите в новия съюз и зад него. Те определено се делят на две категории - господари и слуги. Хората, които дават пари и използват тези медии за собствения си бизнес, независимо дали той се казва пране на пари или политически ПР за силните на деня, са представени от Батков. Той е свикнал от години да е лице на подобни мероприятия, още откакто се появи като адвокат на руско-израелския милионер Чорни. Другите Баткови колеги предпочитат банковата тайна, или като Красимир Гергов да се вижда само сянката им. Слугите също са видни отвсякъде – Тошев и Пеевски добре осребряват служенето си, същият случай е и Запрянов. Но ако Пеевски влезе с гръм и трясък в тази си роля, заедно с майка си преди няколко години, то Тошев и Запрянов са далеч по-отдавна и по-рафинирани, обичат да се правят на независими, макар че винаги са разчитали на щедри спонсори и покровители, за да издават. Въпросите за това как бе присвоен „Труд” навремето и колко пари е налял и защо петролен бос в списанието на Запрянов за десетина години и до днес остават без отговор. Същото може да се каже и за „реформатора” Блъсков, който се присламчи към новоучредения съюз и чиято „Република” крета с тираж между 4 и 5 хиляди и продажби от около 2 хиляди броя. Човекът, който въведе уличния просташки език в печатните медии, създаде и продаде две пресгрупи, знае много за първоначалното натрупване на капитали в този бранш още от началото на прехода, които вероятно никога няма да разкаже. Но днес е в миманса дори на медийния слугинаж. Онова, което обединява слугинажа е огромното им тщеславие, любовта им към управляващите и парите. Затова се заобикалят основно с подобни на тях, които от сутрин до вечер им пеят „Осанна” и им внушават, че са велики журналисти и медийни императори.
В България няма печатни медии, които да защитават обществения интерес, няма журналисти, които да могат да публикуват свой материал, без да е в духа на редакционната политика, прокарвана твърдо от главни редактори и издатели. Дори да е сензация, която може да свали министър. Унизителното положение на хората, останали в редакциите е видно с просто око, но само ако си отвън. Колегията в днешния си вид се състои от две категории - едните - „приближени на императора”, са постоянно присъствие около мастити фигури като Тошев, Бозукова, Блъсков и Запрянов и техни верни хранени хора, другите са нови лица, които усвояват принципите на една сбъркана и изцяло подчинена на интересите на господарите професия. Ако чакате от този състав на редакциите разследвания, критични материали или изнасяне на известните на обществото „кирливи ризи” на управляващи и бизнесмени, ще останете разочаровани. Освен в контролирани и одобрени свише материали, удобни по някакъв начин на силните на деня.
Остава ни да видим докога у нас слугинажът и надупването на силните на деня ще е най-доходният и сигурен начин да си осигуриш препитанието като журналист и кога ще свърши прането на пари чрез печатните медии. Прогнозите обаче не са никак оптимистични и приличат на тези за глобалното затопляне – процесът е необратим, но катастрофата може да се случи както след две-три години, така и в следващото хилядолетие. Само че в нашия случай това изцяло зависи от гражданското общество и неговото пробуждане. Което прави хилядолетието съвсем реален срок за промяна на родната журналистика.
http://www.forumat-bg.com / BgTimes.Net