Медийните босове – капиталисти или цензори?
Крум Благов
29 Януари 2012
Изтеклата 2011 г. ще се запомни с големите промени на българския вестникарски пазар. По време на дълбока финансова криза на сергиите у нас се появиха цели четири нови всекидневника. Вярно, изчезнаха три от старите [1], но очевидно логиката на увеличаването на броя на вестниците при постоянно свиване на тиражите не е икономическа. Това са само външните прояви на големите сделки, които доведоха нови собственици и породиха нови процеси в пресата.
Несъмнено новина номер едно беше продажбата на вестниците „24 часа”, „168 часа”, „Труд” и няколко списания, която беше оповестена още в края на 2010 г. Немската групировка ВАЦ се изтегли от България и изданията й бяха купени от български бизнесмени. Те започнаха издаването на всекидневника „България днес”. Уволненият от новите собственици главен редактор на „Труд” Тошо Тошев и голяма част от екипа му започнаха да издават в. „Преса”.
Във в. „Стандарт” също влязоха нови акционери. Те купиха от Тодор Батков една трета от дружеството-издател, а после и половината от „Интермедиа” ООД, което притежава седмичния вестник „Шоу” и агенция „Блиц”. „Икономедиа” купи втори всекидневник след „Дневник” – в. „Пари”, а после спря и двата, като ги замести с „Капитал Daily”. Групировката около Корпоративна търговска банка и Делян Пеевски стартира всекидневника „Всеки ден”, за да конкурира „България днес”, и продължи да пазарува вестници, включително и регионални.
Във всичко това не би имало нищо необичайно, ако конкуренцията даваше възможност за свободно изразяване на журналистите и за по-добро информиране на публиката. За съжаление това не се случи. Често сме свидетели на необясними на пръв поглед заговори на мълчанието на уж конкурентни издания за събития и лица от първостепенен обществен интерес.
България от години отива назад в ежегодната класация на „Репортери без граници” за свободата на словото и през 2010 г. беше 71-ва. Вероятно тази година ще се преместим още няколко места по-надолу. Поне такава беше тенденцията, отбелязана за първото тримесечие на 2011 г. Според авторитетната международна организация медиите в България имат по-сериозни проблеми със свободата и независимостта, отколкото колегите им в Унгария, която е остро критикувана от Брюксел [2].
„Побългаряването” на собствениците на пресата има пряка връзка с тези процеси. Вестниците един по един престават да са информационни предприятия, създадени с цел печалба, каквито бяха първите, възникнали в зората на демокрацията. „168 часа”, „Репортер 7” и „24 часа” печелеха, като преработваха и разпространяваха информация. Днес главната задача на повечето вестници не е да носят финансови, а други дивиденти, като защитават интересите на собственика, чиито пари идват от различен бизнес. Накратко, да търгуват с влияние. Това явление получи името „корпоративна журналистика”.
Тези процеси бяха забелязани и от чужди наблюдатели. Матиас Барнер - ръководител на Медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер”, публикува обзор, в който нарича българските медии „свободни, но не независими” [3].
На пръв поглед правилата на пазарната икономика позволяват на капиталиста да решава какво ще върши неговото предприятие. В този смисъл намесата на собствениците в редакционната политика изглежда оправдана. Логиката обаче изисква целта им да бъде подобряването на финансовия резултат на вестника, а стремежът на българските медийни магнати като че ли не е такъв. Резултатът много прилича на цензура. От това може да се направи заключението, че днес пресата е притисната не от държавата, а от своите собственици. Възможно е обаче те само да предават натиска надолу, защото по някакъв начин са заставени от властта, т. е. нейната цензура да е косвена вместо пряка. Така че проблемът се крие в бермудския триъгълник управници-собственици-редакции.
За да изследваме влиянието на властта и собствениците на пресата върху редакционната политика, се обърнахме към осем авторитетни български журналисти от популярни национални вестници и онлайн издания. Помолихме ги да отговорят на осем въпроса. За да имат условия да бъдат максимално откровени, анкетата бе анонимна, а имената на анкетираните са измислени.
Крум Благов е журналист, публицист и издател. Създател на в. „Репортер 7“. Пише политически анализи, портрети и коментари. Поддържа сайт за журналистически разследвания.
[1] Появиха се (по азбучен ред) „България днес”, „Всеки ден”, „Капитал Daily” и „Преса”. Изчезнаха „Атака”, „Дневник” и „Пари”. [обратно]
[2] С новия закон за печата, гласуван в края на 2010 г., в Унгария беше създаден орган, подобен на нашия СЕМ, който контролира и пресата. [обратно]
[3]Текстът може да се намери в интернет на немски на адрес http://www.kas.de/wf/doc/kas_29533-1522-1-30.pdf?111128195214 [обратно]
http://www.bghelsinki.org / BgTimes.Net
Крум Благов
29 Януари 2012
Изтеклата 2011 г. ще се запомни с големите промени на българския вестникарски пазар. По време на дълбока финансова криза на сергиите у нас се появиха цели четири нови всекидневника. Вярно, изчезнаха три от старите [1], но очевидно логиката на увеличаването на броя на вестниците при постоянно свиване на тиражите не е икономическа. Това са само външните прояви на големите сделки, които доведоха нови собственици и породиха нови процеси в пресата.
Несъмнено новина номер едно беше продажбата на вестниците „24 часа”, „168 часа”, „Труд” и няколко списания, която беше оповестена още в края на 2010 г. Немската групировка ВАЦ се изтегли от България и изданията й бяха купени от български бизнесмени. Те започнаха издаването на всекидневника „България днес”. Уволненият от новите собственици главен редактор на „Труд” Тошо Тошев и голяма част от екипа му започнаха да издават в. „Преса”.
Във в. „Стандарт” също влязоха нови акционери. Те купиха от Тодор Батков една трета от дружеството-издател, а после и половината от „Интермедиа” ООД, което притежава седмичния вестник „Шоу” и агенция „Блиц”. „Икономедиа” купи втори всекидневник след „Дневник” – в. „Пари”, а после спря и двата, като ги замести с „Капитал Daily”. Групировката около Корпоративна търговска банка и Делян Пеевски стартира всекидневника „Всеки ден”, за да конкурира „България днес”, и продължи да пазарува вестници, включително и регионални.
Във всичко това не би имало нищо необичайно, ако конкуренцията даваше възможност за свободно изразяване на журналистите и за по-добро информиране на публиката. За съжаление това не се случи. Често сме свидетели на необясними на пръв поглед заговори на мълчанието на уж конкурентни издания за събития и лица от първостепенен обществен интерес.
България от години отива назад в ежегодната класация на „Репортери без граници” за свободата на словото и през 2010 г. беше 71-ва. Вероятно тази година ще се преместим още няколко места по-надолу. Поне такава беше тенденцията, отбелязана за първото тримесечие на 2011 г. Според авторитетната международна организация медиите в България имат по-сериозни проблеми със свободата и независимостта, отколкото колегите им в Унгария, която е остро критикувана от Брюксел [2].
„Побългаряването” на собствениците на пресата има пряка връзка с тези процеси. Вестниците един по един престават да са информационни предприятия, създадени с цел печалба, каквито бяха първите, възникнали в зората на демокрацията. „168 часа”, „Репортер 7” и „24 часа” печелеха, като преработваха и разпространяваха информация. Днес главната задача на повечето вестници не е да носят финансови, а други дивиденти, като защитават интересите на собственика, чиито пари идват от различен бизнес. Накратко, да търгуват с влияние. Това явление получи името „корпоративна журналистика”.
Тези процеси бяха забелязани и от чужди наблюдатели. Матиас Барнер - ръководител на Медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер”, публикува обзор, в който нарича българските медии „свободни, но не независими” [3].
На пръв поглед правилата на пазарната икономика позволяват на капиталиста да решава какво ще върши неговото предприятие. В този смисъл намесата на собствениците в редакционната политика изглежда оправдана. Логиката обаче изисква целта им да бъде подобряването на финансовия резултат на вестника, а стремежът на българските медийни магнати като че ли не е такъв. Резултатът много прилича на цензура. От това може да се направи заключението, че днес пресата е притисната не от държавата, а от своите собственици. Възможно е обаче те само да предават натиска надолу, защото по някакъв начин са заставени от властта, т. е. нейната цензура да е косвена вместо пряка. Така че проблемът се крие в бермудския триъгълник управници-собственици-редакции.
За да изследваме влиянието на властта и собствениците на пресата върху редакционната политика, се обърнахме към осем авторитетни български журналисти от популярни национални вестници и онлайн издания. Помолихме ги да отговорят на осем въпроса. За да имат условия да бъдат максимално откровени, анкетата бе анонимна, а имената на анкетираните са измислени.
Крум Благов е журналист, публицист и издател. Създател на в. „Репортер 7“. Пише политически анализи, портрети и коментари. Поддържа сайт за журналистически разследвания.
[1] Появиха се (по азбучен ред) „България днес”, „Всеки ден”, „Капитал Daily” и „Преса”. Изчезнаха „Атака”, „Дневник” и „Пари”. [обратно]
[2] С новия закон за печата, гласуван в края на 2010 г., в Унгария беше създаден орган, подобен на нашия СЕМ, който контролира и пресата. [обратно]
[3]Текстът може да се намери в интернет на немски на адрес http://www.kas.de/wf/doc/kas_29533-1522-1-30.pdf?111128195214 [обратно]
http://www.bghelsinki.org / BgTimes.Net