Максим Мартинов
22 февруари 2012
Между 1878 и 1989 има сходства. И в двата случая народът ни е изваден от една чужда империя и започва да изгражда собствена държава. Започва провеждането на избори, поставят се основите на конституционализма.
Но има и разлики. След като турците напускат България, те не оставят сътрудници на някаква Държавна сигурност, нито някакви други отломки от бившата власт. За тях са работили чорбаджиите, обаче последните нямат значимо влияние след 1878-а. Вместо тях изявените хора по това време са родолюбци - като участниците в борбата за църковна независимост, просветители, революционери, предприемчиви търговци и фабриканти. В списъчния състав на първите ни народни събрания намираме светли имена като това на Стефан Стамболов.
След 10 ноември примерно една четвърт от населението на страната са бивши сътрудници на Държавна сигурност. Всеки четвърти! Може би числото е даже по-голямо, като се има предвид, че в Източна Германия беше към една трета. Тези хора са заинтересувани на власт да идват не тези, които ще управляват добре страната, а тези, които няма да отворят досиетата.
Като се има предвид, че и БКП имаше към един милион членове по това време, числото на обвързаните е даже по-голямо.
Но главното е друго. Сред изявените българи процентът е много по-висок. В началото на промените голяма част, ако не и повечето, от нашите политици, водещи журналисти, интелектуалци и хора на ръководни длъжности са обвързани с бившата власт било като членували в БКП, било в ДС. Вторите са хора, които, от една страна, са зависими, а, от друга, сами имат голямо влияние. (След 1878-а не се оказва например, че Светият синод е работил за тайната полиция на султана!) Това са хора, които определят общественото мнение, дневния ред, а, ако щете, и стопанското развитие. Като се огледаме назад, ще видим, че това до голяма степен е предопределило съдбата ни през последните 20 години.
През 1990 година у нас имаше много емоции и малко яснота кой кой е. Бяхме много ентусиазирани, но също и много неорганизирани. Образно казано, тичахме напред-назад като отвързани кучета. Воювахме с вятърни мелници. Помните ли, че един от големите въпроси беше свалянето на петолъчката от Партийния дом? Докато се размотавахме по площадите и си насищахме крастите с писане на декларации, имаше една малка група от хора, които бяха наясно какво се случва и не губеха време. И тъкмо тази група произхождаше от бившата власт. Времето беше наше, но парите – техни.
След 1878-а организираните групи са вчерашните комити и революционери, тоест тези, които са се борили срещу империята. След 1989 г. е налице точно обратното. Организирани, че и въоръжени, са тъкмо тези, които са работили за съветската империя.
След 1878-а ратаите и управителите на турските имоти продължават да ги стопанисват. Те правят същото, което и преди тази година: орат и прибират реколтата. Разликата е, че след бягството на турците, над ратаите няма никой, на когото да се отчитат. Така нашенците се разполагат като собственици с плодовете на тези имоти, а по-късно и със самите имоти. След изтичане на давностните срокове, като владелци те се сдобиват с нотариални актове. Това обаче е съвсем законен процес както по тогавашното, така и по днешното законодателства.
След 10 ноември обаче собствеността премина от едни ръце в други не чрез придобивна давност, а основно чрез престъпни способи като присвояване, подкуп, невярно документиране, заплахи и убийства. Към 10 ноември българското стопанство е в ръцете на комунистическата номенклатура. В условията на проточило се раздържавяване тези хора са в естественото положение да присвоят собствеността, която управляват.
След 1878-а голяма част от средствата за производство преминава от едни ръце в други, обаче обществено-икономическият строй остава непроменен. Както преди Руско-Османската война, така и след нея, в България собствеността е частна, а стопанството е пазарно. Промените са единствено политически. Преди войната няма избори, а след нея – има.
Тук някои ще възразят, че преди 1878 в България са налице феодални остатъци. Това е вярно, обаче такива има и след тази година. Задругите се запазват чак до началото на 20-и век, а те не са капиталистически. Това, което историците наричат „феодални остатъци” не е някаква държавна система, налагана от Истанбул, а местните обичаи, които Иван Хаджийски чудесно е описал в „Бит и душевност на българския народ”.
След 10 ноември промяната е далеч по-рязка. Не само националният капитал сменя собствениците си, но трябва да се промени същината на стопанския живот. По времето на комунизма той се управлява бюрократично, а не от търсенето и предлагането. Такава икономика стои по-близо до Египет от времето на фараоните, отколкото до съвременното общество.
Стопанската свобода даже в Древния Рим, който е признавал робството, е била по-висока, отколкото при комунизма. Все пак в Рим отношенията са пазарни. Собствеността в Османската империя се води държавна (на Султана) само до премахването на спахилъка, а това се случва далеч преди 1878-а.
Следствието от това е, че след Руско-Османската война имаме плавен преход. Българските занаятчии и търговци губят големите пазари на империята, но по същество се занимават със същото, с което и преди това. След 10 ноември обаче тепърва трябва да се раздържавяват предприятията. В България, за разлика от страни като Чехия, това означаваше тези предприятия да бъдат съсипани, източвани и приватизирани „под масата”. След като по-голямата част от този капитал е разпиляна, остатъкът е в ръцете на хора, които нито знаят как, нито искат да управляват тази собственост. Загубени са десетилетия, в които светът е отишъл напред, а много производства са се преместили в Източна Азия. Загубени са и уменията да се произвежда и търгува на международния пазар.
Резултатите от изброените разлики са налице. След 1878 г. българското стопанство се развива бързо, а начело на страната са способни и родолюбиви политици като Стамболов. Какво става след 1989-а знаем всички.
(Следва продължение)
вно